Писмо очакващо отговор:
Дата: Четвъртък, 2012, Юни 14 23:43:25 EEST
Здравей уинтър пише ти един човек дълбоко изпълнен със омраза,искам да ти разкажа за това как омразата се зароди в мен,как по най-глупавият начин отрових,осакатих и унищожих душата си,как сам се лиших от всичко прекрасно на този свят. Ако историята ми те натоварва се извинявам за нахалството,че така без предупреждение ти пращам такъв дълъг роман.
Всеобщата ''мисия'' по сриване не само на душата ми,но и на целият ми живот започна през далечната 2003 година,тогава бях 4-ти клас .Както сигурно се досещаш бях обект на физически и психически тормоз от мои съученици.Момчета ми се подиграваха, обиждаха и често ме удряха,когато опитвах да поговоря с някое момче от класа,независимо за какво не получавах отговор,все едно ме нямаше, а ако имаше такъв той беше от сорта на ''разкарай се загубеняк,нещастник,тъпак и т.н.''.В един момент се оказа че съм загубеняка на училището,,никой не ме познаваше,но като станеше дума за мен и като се кажеше ''абе...ония идиота"и веднага се сещаха.Това много ме дразнеше,имаше какво да направя за да престанат да ме тормозят,можех да се опача на директора,на класният ръководител и на родителите си,но не го направих от страх и от срам че и те ще ми се подиграят.Както и да е този тормоз продължи чак до 7-ми клас,след това трябваше да се преместя във друго училище,защото това във което учех беше профилирано и трябваше да си избера профил който искам да уча след седми калс,след това да държа изпит и т.н.Не че не исках да уча,напротив избрах си профил,но нарочно не си издържах изпита,защото знаех какво ме чака от осми до дванайсти калс.И така преместих се в друго училище,но там се повтори историята от старото училище с единствената разлика,че отнесох един стабилен бой от който получих някакъв стрес и започнах да се страхувам от почти всичко.Беше ме страх да излизам на вън,отивах на училище със страх,не излизах в междучасията,тръгвах си последен направо бях много зле.Изкарах 8-ми клас и се записах във техникум там настъпи пълната промяна,никой не ме закачаше,не се интересуваше от мен,дори и много много не разговаряха със мен.Имах някакви приятели в училището така да се каже, имах и в квартала двама трима,но мнго не излизах със тях.И така постепенно се превърнах във един аутсайдер и социален инвалид,наблюдавах от страни как животът си тече,на където и да се обърнех само щастие гледах как връстниците ми си имат приятелки,как се влюбват общо взето как си живеят живота,а аз бях някакъв самотник.С течение на времето започнах да изпитвам омраза към тези които ме бяха тормозили,за броени месеци омразата ми достигна до такова ниво,че започнах да мразя всичко и всички,излизах на вън единствено за да акумолирам омраза,мислех си че притежавам омразата.Дойде и този момен в който омразата ми ескалира до такава степен,че пребих един мой съученик от техникума само защото ме беше нарекъл глупак.След този случай разбрах,че не аз притежавам омразата,а тя притежава мен,научих се да се контролирам защото знаех,че вътре в мен живее един свят на омраза,гняв и ярост.И така от 2003 г. до сега,девет години по-късно аз съм като животно затворено в клетка от собствената си омраза,а всички които през годините ме тормозеха,унижаваха и биха отново си живеят живота спокойно,градят бъдещето си,а аз съм се докарал до такова състояние че със часове си говоря сам.
--------------------- Мой отговор на писмото: ---------------------
Дата: Петък, 2012, Юни 15 16:57:14 EEST
Здравей :) Историята ти с нищо не ме натоварва, знаеш ли защо? Докато ти мислиш, че историята ти е много тежка, аз съм чел истории на хора много по-дълга със страници, и много по-драматична, дори необратима. Разбираш ли? :) Затова и твоето не ме изненадва, а само виждам че ти се мислиш за бита карта, като че живота е изстискал всички сили и надежда от теб и дълго се лъжеш. Има хора дето страдат защото са изгубили друг човек, има такива който са сами, защото нямат възможност да бъдат с други, примерно, далеко са от нормални хора, и са в някакви затворени малки градчета. Има и такива, които са били на върха на щастието ни изведнъж наречи го скапана случайност всичко се е объркало и мечтите им са се сринали. Има и други, цял живот борели се за да просперират за да си oсигурят спокоен живот. И хоп, каква изненада, осъзнават се чак на 34-5, че нямат семейство и деца, и познай, плаче им се, че ще останат сами. А ти, се притесняваш за омразата в себе си. Сега виждаш, колко по-трогателни неща има? Не го пиша за да те подценявам, а да ти кажа, хей, човече ти имаш надежда и възможност за по-добър живот :) Кое е това ли? Когато спре да ти пука от омразата, от всичко негативно, когато не вземаш глупостите в предвид. Кажеш си, "майната му" на омразата, живота не е омраза, живота е за да се научиш да обичаш :) Не се дръж като отцепник, като аутсайдер или друг, дреме ти какво е било преди, сега пред теб живота е вход свободен, и ще направиш най-голямата грешка ако живееш за миналото. Ок, така си, защото никой никога не се е държал добре с теб, защото може би нито едно момиче не се е държало мило с теб, но е време да се събудиш, не си губи живота. Защо хората те избягват, защото ти се криеш от тях, свит си, и не те забелязват, не изпъкваш с нищо, не се отличаваш. Е, разгърни се, покажи се, излез на светлина да те видят че и ти си човек. За другото да не ти пука, живей си живота за себе си, показвай се сред хората, пък каквото стане :)
Поздрави :)
